30.09.2009

СОФИЯ
3 октомври 2009 г. /събота/ 18:00 ч.
НДК, зала 11

ВЕЛИКО ТЪРНОВО
5 октомври 2009 г. /понеделник/ 18:30 ч.
Голяма зала на Община Велико Търново

Вход свободен до запълване на местата

Организира Изпълнителен комитет за Бунраку през юбилейната година на Япония и Дунавските държави със съдействието на посолството на Япония в България

С организационната и финансова подкрепа на Министерството на външните работи на Япония, Агенция по културата на Япония, Асоциация Япония-България, Асоциация Япония-Румъния, Корпорация ITOCHU, The Tokyo Club, Японски център Мусашино, Японска авиокомпания ANA, Джапан Табако Интернешънъл (JTI), Великотърновско дружество за приятелство България-Япония и Община Велико Търново

В България (София и Велико Търново) ще гостуват четирима майстори кукловоди, разказвач и двама изпълнители на шамисен, които ще представят откъс от популярна Бунраку пиеса на автентична сцена, след което разказвачът, изпълнителите на шамисен и кукловодите последователно ще запознаят публиката с особеностите на всеки един от елементите на театър Бунраку и ще дадат възможност на зрителите отблизо да се докоснат до това традиционно японско изкуство.

Повече  за театър Бунраку

Кукленият театър, наречен Нингьо-джорури или Бунраку, е едно от трите традиционни японски театрални изкуства, наред с Но и Кабуки. През 2003 г., поради своята уникалност, Бунраку е включен в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.

Бунраку е резултат от съчетанието на три основни елемента – рецитиране на повествование, музика, изпълнена на струнния инструмент шамисен и куклено представление. Изпълнява се от таю (разказвач), музикант и кукловоди. Трите вида изпълнители са обединени под общото название сангьо (букв. „три длъжности”). Чрез единство и синхрон между трите елемента пред публиката се разиграват дълбоки човешки истории. Бунраку е изтънчено сценично изкуство за възрастни, пресъздаващо човешките емоции – това го прави различно от останалите куклени театрални форми по света.

Бунраку има дълга история. Заражда се в региона Камигата (района на Осака и Киото) като съчетание между две по-стари артистични форми – джорури (вид разказваческо изкуство, разпространено през 15 в.) и музика, изпълнявана на шамисен. В края на 16 в. Джорури започва да се използва в кукления театър (аяцури-нингьо), което дава началото на нова форма – нингьо джорури. Тя става особено популярна през втората половина на 17 в., благодарение на сътрудничеството между талантливия разказвач Такемото Гидаю и драматурга Чикамацу Мондзаемон, често наричан „японският Шекспир”. По онова време куклите са много малки и всяка от тях е водена от един кукловод. По-сложното и усъвършенствано управление на куклите става възможно с въвеждането на системата „трима кукловоди на кукла” през 18 в. Нингьо джорури се играе с променлив успех до средата на 19 в., когато роденият в Аваджи Уемура Бунракукен основава театър в Осака. Славата и влиянието му стават толкова големи, че името му се превръща в синоним на тази сценична форма – оттам идва наименованието Бунраку, което се използва и до днес.

Пиесите за Бунраку най-общо се разделят на три вида – джидай-моно (исторически драми, които черпят сюжети от исторически събития като войната между родовете Тайра и Минамото от края на 12 в.), сева-моно (битови драми, черпещи сюжети от ежедневните истории за приятелство, любов, омраза, завист и т.н.) и кейгото, познато още като буйо-геки (танци, произлизащи от пиеси за театър Но).

Изпълнителите в Бунраку

Сангьо е общото название на трите вида изпълнители, участващи в едно Бунраку представление. Разказвачът таю и изпълнителят на шамисен стоят на подиум юка вдясно от публиката. Привидно двамата се опитват да се „надпеят” един друг и така създават чувство на напрежение и динамика. Всъщност те се стремят към пълен синхрон и никой не надделява над другия.

Таю разказва не само цялата история, но изиграва и репликите на всички герои. Нужни са десетилетия практика, за да се постигне умело предаване на гласовете на различните герои  – от млада жена до стар дядо – и разнообразните емоции на героите. За да придаде дълбочина на гласа си, разказвачът увива лента плат около стомаха си и носи тежест, наречена отоши във вътрешен джоб футокоро (букв. „пазва”) на кимоното си.

Шамисен е традиционен японски струнен музикален инструмент. Съществува в три разновидности – тесен, среден и широк. Именно най-широката и тежка разновидност на шамисена се използва при акомпанимент в Бунраку. Неговият звук е дълбок и емоционален. Чрез него се „описват” характера и чувствата на героите, понякога и цели сцени.

На сцената трима кукловоди вдъхват живот на куклата. Най-главният – омо-дзукаи – управлява главата и дясната ръка на куклата, а лицето му е открито. Останалите двама – хидари-дзукаи за лявата ръка и аши-дзукаи за краката – са със скрити лица, облечени от глава до пети в черни дрехи курого. Неписано правило в японския традиционен театър е облечените в черно изпълнители на сцената да бъдат възприемани като „невидими”.

За пиесата, която ще види българската публика

„Пожарната наблюдателница” (финален откъс от пиесата
„Изпепеляващата любов на девойката Ошичи”)

Това е една от най-известните пиеси в репертоара на Бунраку. Вдъхновена е от действителна история от периода Едо (17 в.).

Ошичи, дъщеря на зеленчукопродавач, намира безценния фамилен меч Амакуни, който нейният любим Кичисабуро е изгубил и заради който тази нощ той трябва да извърши ритуално самоубийство сеппуку. Ошичи започва да се суети как да му го предаде, преди да е станало твърде късно. Ала нощта вече е напреднала и тя не може да се излезе вън от града. Тогава Ошичи се качва на пожарната наблюдателница и бие камбаната с ясното съзнание, че постъпката й ще бъде наказана с изгаряне на клада.

По онова време в Едо (Токио) градските врати били залоствани през нощта и в града не можело да се влиза и излиза до настъпването на следващия ден. Вратите се отваряли единствено, когато забиела камбаната, предупреждаваща за избухнал пожар, а за фалшива тревога наказанието било смърт.