Главно чрез официалните мисии (съответно кензуйши и кентоши) на китайските династии Суи (589-318) и Танг (618-907), през 600 г. в Япония се пренасят елементи от китайската култура, технологиите и начините на управление. Коджики (712 г., "Древна хроника", написана на японокитайски език) и Нихоншоки (720 г., "Хроника на Япония", написана на класически китайски език) са съставени по поръчка на управляващите като начин за узаконяване на водената от тях политика.
Измежду събраните митове, родословия, народни легенди и исторически събития обаче се появяват и редица песни в немерена реч, написани с китайски йероглифи, които обозначават японски думи или срички. Тези песни предлагат своеобразен поглед върху характера на древния японски стих.
Първият голям сборник с японска поезия, написан на китайски език е Манйошу (края на 8 век; "Антология на 10 000 листа'"). Той съдържа стихове, писани главно на вака, от средата на 7 до средата на 8 век. Характерен за ранните стихове в сборника е директният изказ на силни емоции, докато в по-късните творби се появяват риторични елементи и символика, които оказват голямо влияние на по-късната дворцова поезия.
Революционно постижение в средата на 9 век е развитието на местния правопис (кана)
за фонетично обозначаване на японския език. Използването на силно съкратени китайски йероглифи за обозначаването на японските звуци допринася за оформяне на самочувствие за национална литературна традиция различна от китайската. Поетите събират стиховете си в сборници (шикашу) и в началото на 10 век тези сборници стават основа за написването на Кокин вакашу (905 г.; "Сборник от старо време и от днес"). Това е първата от общо 21 родни императорски поетични антологии.
Въвеждането на кана води също и до развитие на народната проза. Ранни примери за това са Исе Моногатари (средата на 10 век; "Разкази за Исе") - сборник от разкази, всеки от които е обединен около една или няколко "Кокин вакашу" песни и дневникът Тоса никки (935 г.; "Дневник на пътуването от Тоси"). В края на 10 век, силното влияние на регентите Фудживара, чиято власт над императорите зависи от приемането на дъщерите им като императорски съпруги, води до образуването на женски литературни кръгове в императорския двор. Точно тези жени пишат по-голямата част от класическата проза на 11 век. Известни творби са Генджи Моногатари (началото на 11 век; "Сказание за Генджи'") н.а. Мурасаки Шикибу и Макура но соши (996-1012; "Записки под възглавката") - сборник есета на Сей Шонагон. Японците възприемат "Записки под възглавката" като повратна точка в литературната си традиция.