В началото на 14 век театрални трупи от различни театрални движения обикалят страната и под закрилата на висшата класа дават представления в храмове, параклиси и на фестивали. Стилът на игра саругаку често бива прилаган в тези представления. Великолепните драматурзи и актьори Канами (1333-1384) и синът му Дзеами (1363-1443) трансформират този стил и създават но. В общи линии начинът на игра се запазва и до днес. Канами въвежда музиката и танците от популярното представление кусемай в саругаку и така привлича вниманието и покровителството на шогун Ашикага Йошимицу от рода Муромачи (1358-1408).
След смъртта на Канами, Зеами оглавява трупата Кандзе. Покровителството на Йошимицу му предоставя възможността да доизчисти естетичните принципи на но - мономане (имитация) и юген (естетичен идеал под влиянието на Дзен Будизма, който поставя ударение върху тайнството и смъртта). Освен че написва някои от най-известните пиеси от репертоара на театър но, Зеами пише и поредица от есета, в които определя стандартите за игра на пиеси но. Тези стандарти се спазват и през следващите няколко века.
След падането на шогуната Муромачи но получава признание и закрила от военния лидер Тойотоми Хидейоши и през 17 век театър но става "законна собственост" на шогуната Токугава. През тези години играта става дори още по-бавна и тържествена отколкото по времето на Зеами.
След падането и на този шогунат, през периода Мейджи (1868-1912) театър но се запазва благодарение на всеотдайни актьори като Умевака Минори I (1828-1909) и покровителството на висшата класа. След края на Втората световна война популярността на но зависи изцяло от публиката. Днес театър но е под театралното изкуство и от значителен брой аматьори, които плащат, за да бъдат обучени в техниките на пеене и танцуване в стил но. През последните години широка популярност добиват нощните представления на театъра, известни под името такигино. Те се играят на открито под светлината на факли и главно през лятото в будистки храмове, шинтоиски параклиси и паркове.