Различни фактори са повлияли върху развитието на японското изкуство. В продължение на много векове то е било силно повлияно от Китай по отношение както на технологиите, така и на естетиката. Наблюдават се и културни влияния, навлезли през Кория. В доста по-късно време някои западни техники и художествени ценности също оставят своя отпечатък върху японското изкуство.

    Все пак, това, което изкристализира от асимилираните идеи и „ноу-хау” от други култури е едно уникална и самобитна японска култура.

    Първите хора, населявали Япония, са от периода Джомон (приблизително от 10 хил. г. пр. Хр. до 3 в. пр. Хр.). Те изработвали глинени фигури „догу”, много от които изобразявали жени. По-късно, хората от периода Яйои (приблизително от 3 в. пр. Хр. до 3 в. сл. Хр.), чието ядро било съставено от различна група преселници на японските острови, произвеждали медни оръжия, бронзови звънци и печени в пещ грънци. Типични артефакти от следващия период Кофун (приблизително от 3 в. сл. Хр. до 710 г.) са бронзови огледала и глинени фигури „ханива” издигани извън гробниците.

    Семплите фигури, изрисувани върху звънците „дотаку” от периода Яйои, както и фреските по стените на гробниците от периода Кофун, представляват първите образци на японската живопис.

    Живописта започва своето по-съществено развитие през 6 в., когато управляващата класа в Япония започва да проявява интерес към будизма и будистката култура, навлезли от Китай и Корея. Запазените картини от края на 7 в. и началото на 8 в. са изпълнени в стилове, възникнали в Китай през периода на Шестте династии (222-589 г.). Те илюстрират живота на Буда и пресъздават будистките божества. След 10 в. живописта бива съществено повлияна от идеите на будизма от Чистата земя („джодо шинко”).

    От края на 6 в. до началото на 8 в. на различни места се строят будистки храмове и манастирски комплекси с одобрението на управляващите. Забележителни примери от онова време са храмовете Асукадера, Шитенноджи и Хорюджи. В интериора на тези комплекси, особено в главните зали на хравовете и в параклисите, могат да се видят голям брой образци на будисткото изкуство. Фреските в Златната зала на храма Хорюджи са едни от най- важните рисунки през този период. В тези храмове могат да се видят и скулптури на различни превъплъщения на Буда, бодхисатви и божествата-пазители на тези храмове. Особено място сред тях заема шедьовърът от храма Хорюджи на т. нар. Будистка троица – бронзова скулптура с историческия Буда в средата и бодхисатвите на мъдростта и практиката от двете му страни.

    До средата на периода Хейан (794-1185 г.) изцяло местно течение в живописта, наречено „ямято-е” започва да измества китайските образци. Ямато-е пресъздава природните пейзажи около Киото и най-ранните такива творби могат да се видят изрисувани по плъзгащи се врати и паравани. Заедно с този нов, роден стил се появяват и два нови формата за оформяне на живописното произведение – албумът с листа и ръчно изработения и илюстриран свитък „емаки”. Най-известните свитъци са тези с „Историята на Принц Генджи” (ок. 1120 г.).

    В края на 12 в., въпреки ясно изразеното преминаване на властта от благородническата аристокрация към военната класа на самураите, благородниците заедно с управляващите будисктите и шинтоистки хравоме запазват своето богатство и продължават да покровителстват различни жанрове на изкуството.

    Последвалият период Камакура (1185-1333 г.), чието име произхожда от мястото на новото правителство, се характеризира с две основни тенденции – реализъм, който съответства на вкуса на класата на самураите и консерватизма, олицетворяващ вкуса на благородническата аристокрация в Япония.

    Реализмът намира израз най-вече в скулптурното изкуство. Сред творбите на Ункей, най-бележитият скулптор от школата Кей (създатели на реалистичния стил в скулптурата), са скулптурите на двете Нио (божества-пазители) на портите на храма Тодайджи и дървените скулптури на двамата индийски мъдреци – Мучаку и Сейшин в храма Кожукуджи.

    Дзен будизма, който се разпространява през 13 в., демонстрира архитектура и изкуство, които значително се отличават по стил от другите будистки секти. През 14 в. живописта върху свитъци отстъпва пред рисуването с туш, зародило се в големите дзен манастири в Камакура и Киото. Дзен художниците и по-важно – техните покровители, демонстрират предпочитание към строгия монохромен стил, така както той е внесен от Китай по време на династиите Сун (960-1279 г.) и Юен (1279-1368 г.) До края на 1400 г. японските дзен художници и техните покровители в Киото предпочитат да рисуват монохромни пейзажи, наречени „суйбокуга”. Между тези художници е и Сешшу, дзен будистки свещеник, изучавал китайска живопис в Китай.

    Живописта в края на 16 в. е доминирана от школата Кано, която приветства повторната поява на ярки пълководци като Ода Нобунага. Това вече е многоцветна живопис, ориентирана да постигне максимален ефект, изобразена върху паравани и стени. Най-важната фигура от школата е Кано Ейтоку. Школата Кано продължава да разширява своето влияние и съумява да се наложи като художествената академия на шогуната Токугава. За разлика от тази школа, която е покровителствана от силните на деня и има установена система за унаследяване и предаване на техниките от майстор на чирак, школата Ринпа поддържа стил, развил се по-скоро чрез вдъхновение и заимстване от други художници отколкото благодарение на системата за унаследяване, популярна за онова време. Най-известният представител на Римпа е Огата Корин, творил в средата на периода Едо. Учил при майстор-художник от школата Кано, Корин е повлиян от творбите на свои предшественици като Тауарая Сотацу, известен със смелата си композиция и шарки. Корин стига по-далеч – той развива особен ясно отличим стил, който отразява новите вкусове на епохата. Стилът му, известен със своята декоративна естетика и изтънчен дизайн, оказва огромно влияние върху световното изкуство, не само върху живописта, но и върху приложните изкуства.

    Шогунатът Токугава поема властта в Япония през 1603 г. и успява да донесе мир и стабилност в страната, както икономическа, така и политическа. Управлението на Токугава е време, през което търговското съсловие от Едо (днешно Токио) и Киото натрупва значителни капитали и започва да контролира развитието на културата и изкуствата.

    Картините от епохата Каней (1624-1644 г.) изобразявали хора от всички класи, които се трупали в квартала на забавленията в района на река Камогава в Киото. Подобни квартали съществували в Осака и Едо, като в тях осезаемо се усещал освободеният живот на „укийо” („плаващия свят”), изобразяван в придобилите по-късно митична слава гравюри „укийо-е”. Те стават популярни из цяла Япония и изобразяват както кварталите с червени фенери, така и теми от театър Кабуки. Първоначално „укийо-е” се картини, но в началото на 18 в. те най-често се изработват като гравюри с дървена матрица.

    Сред първите жанрове на печатно „укийо-е” са т.нар. „шунга” – книги или албуми, изобразяващи сексуални сцени. Съществували и рисувани книги с коментари и портрети на най-известните за времето си проститутки, обикновени изобразявани в някаква сцена от ежедневието, като напр. измиване или разресване на косите. Техните характерни пози, като и драпериите на кимоната им представляват основният фокус в тези сцени.

    През 18 в. центърът на творчество на укийо-е се премества от Киото-Осака към Едо, където в основен обект на изобразяване се превръщат актьорите от театър Кабуки. Обществото демонстрира голяма обич и към портретите на красиви жени в стил укийо-е.

    До края на 18 в. изкуството на укийо-е изживява своя Златен век. Женската красота и особено високите, грациозни дами, които се появяват в творбите на Тории Кийонага, е доминираща тема през 80-те години на 18 в. След 1790 г. заваляват различни стилове, привнесени в изкуството на укийо-е от художници, чиито имена са известни и днес.Това са Китагава Утамаро, Тошусай Шараку, Кацушика Хокусай, Андо Хирошиге и Утагава Кунийоши.

    За мнозина западни творци, в това число и най-известните европейски хужожници от края на 19 в., укийо-е не е само едно екзотично изкуство. Художници като Едгар Дега и Винсент Ван Гог заимстват от неговата композиционна стилистика, перспективи и цветова палитра. Честото изобразяване на теми от природата – рядко срещано явление в западното изкуство, разширява творческия и тематичен избор на художниците. Емил Гале, френски художник и дизайнер на стъкло, използвал образите на риби на Хокусай за декорация на своите вази.

    С настъпването на епохата Мейджи (1868-1912 г.) и политиката към „уестърнизация” на Япония, изкуството на укийо-е, което винаги е било тясно свързано с културата, от която черпи вдъхновение за своите образите, започва бързо да отмира.

    Междувременно европейската живопис оказва влияние върху значителен брой японски художници през късните години на периода Едо. Известни имена като Маруяма Окуо, Мацумура Гошун и Ито Джакучи комбинират в творбите си аспекти от японския, китайки и европейски стил на рисуване.

    През периода Мейджи японската култура претърпява драстични промени, когато западните технологии и концепции за управление започват да се изучават и прилагат за благото на нацията. В процеса на модернизация на страната, западната живопис получава официално одобрение от държавата и правителството изпраща редица японски художници да се обучават в чужбина.

    След няколко десетилетия на съперничество между традиционния японски стил и новата западна живопис, през периода Тайшо (1912-1926 г.) западното влияние се разпространява значително върху изкуствата в Япония.

    Японски художници като Умехара Рюдзабуро и Ясуи Сотаро изучават и популяризират стиловете на Сезан, Реноар и Писаро. В годините преди Втората световна война, обаче, тези двама творци отхвърлят западния стил на рисуване в Япония. Умехара изпъква с това, че привнася в работата си елементи от японския стил – една иновативна промяна, която окуражава японските художници, които подражават на западния стил, да бъдат по-интерпретативни.

    Модернизацията на японската живопис продължава под ръководството на Ясуда Юкихико и Кобаяши Кокей. Други художници се опитват да попурялизират интереса към японската живопис чрез пресъздаване на популярни теми и често участие в изложби.

    В началото на 20 в. се надига мощен интерес към западната скулптура и много японски скулптури отиват да учат на Запад. Представително име за тези творци е Огивара Морие, който представя в Япония стила на Огюст Роден и се превръща в пионер в процеса на модернизиране на японската скулптура. Друг влиятелен скултор е Такамура Котаро, който е и изтъкнат поет. Той превежда на японски възгледите на Роден за изкуството.

    След безплодните за творците години на Втората световна война, изкуството в Япония бързо възстановява своята самобитност. Тенденциите в западното изкуство намират бърз прием в следвоенна Япония, като напр. поп арт, минималистичното и кинетичното изкуство, изкуство от и върху амбалаж и пр.

    Получили импулс от изкуството на другите култури, днес японските художници и скулптори откриват свой оригинален начин на изразяване като самобитни създатели и хора с принос за обогатяване на световното културно наследство. Струва си да се споменат две имена – на Окамото Таро, който представя своите творби на Биеналето в Сао Паоло, Бразилия, през 1953 г. и на Биеналето във Венеция през 1954 г. и който е автор на символа на Международното EXPO изложение в Осака през 1970 г. Кулата на слънцето („Тай`йо но то”). Другото име е на Икеда Масуо, чиито изпълнени с еротика и ирония графики му създават световна слава. Икеда печели и Голямата награда на Биеналето във Венеция през 1966 г. Друг световно известен японски художник е Хираяма Икуо, чието творчество пресъздава пейзажи от Пътя на коприната, изпълнени с въображението на автора. Детският художник Ивасаки Чихиро е известна със своите портрети на деца. Много от нейните творби са илюстрации към книги, издадени в над 10 държави по света. Кусама Яйои започва с опитите си да улови своите халюцинации, от които страда от детинство и създава картини и други творби с преобладаващи мотиви от точки и мрежи, показвани в различни галерии и изложби в цял свят. Художници и илюстратори като Нара Йошимото, чиито рисунки на малки момиченца със застрашително присвити очи, пресъздават свят, който е едновременно по детински сладък, но и страшен, а Мураками Такаши, който рисува японски комикси манга и аниме, е много популярен сред младежите заради фигурите на млади жени и девойки, създадени в естествени размери.