Литературата на Япония е една от най-богатите сред ориенталски традиции. Тя бива повлияна от чужди литератури още от самото начало през 8 век. Преди средата на 19 век влиянието е идвало главно от китайската култура, след което надмощие взима влиянието на западната култура.

    Главно чрез официалните мисии (съответно кензуйши и кентоши) на китайските династии Суи (589-318) и Тан (618-907), през 600 г. в Япония се пренасят елементи от китайската култура, технологиите и начините на управление. Коджики (712 г., "Записки за старите дела", написана на японо-китайски език) и Нихоншоки (720 г., "Хроника на Япония", написана на класически китайски език) са съставени по поръчка на управляващите като начин за узаконяване на водената от тях политика. Измежду събраните митове, родословия, народни легенди и исторически събития обаче се появяват и редица песни в немерена реч, написани с китайски йероглифи, които обозначават японски думи или срички. Тези песни предлагат своеобразен поглед върху характера на древния японски стих.

    Първият голям сборник с японска поезия, написан на китайски език е Маньошу (края на 8 в.; „Антология на 10 000 листа”). Той съдържа стихове, главно стихове вака от 31 срички, от средата на 7 до средата на 8 в. Характерен за ранните стихове в сборника е директният изказ на силни емоции, докато в по-късните творби се появяват риторични елементи и символика, които оказват голямо влияние на по-късната дворцова поезия. Революционно постижение в средата на 9 в. е развитието на местния правопис (кана) за фонетично обозначаване на японския език. Използването на силно съкратени китайски йероглифи за обозначаването на японските звуци допринася за оформяне на самочувствие за национална литературна традиция различна от китайската. Поетите събират стиховете си в сборници (шикашу) и в началото на 10 в. тези сборници стават основа за написването на Кокин вакашу (905 г.; "Сборник със стихове вака от старо време и от днес"). Това е първата от общо 21 родни императорски поетични антологии. Въвеждането на кана води също и до развитие на прозата, написана на роден език. Ранни примери за това са Исе Моногатари (средата на 10 в.; "Разкази за Исе") - сборник от разкази, всеки от които е обединен около една или няколко "Кокин вакашу" песни и дневникът Тоса никки (935 г.; "Дневник на пътуването от Тоса"). В края на 10 в., силното влияние на регентите Фудживара, чиято власт над императорите зависи от приемането на дъщерите им като императорски съпруги, води до образуването на женски литературни кръгове в императорския двор. Точно тези жени пишат по-голямата част от класическата проза на 11 в.. Известни творби са „Генджи Моногатари” („Сказание за принц Генджи”, началото на 11 в.) на придворната дама Мурасаки Шикибу и „Макура но соши” „Записки под възглавката”, 996-1012 г.) - сборник есета на друга придворна дама Сей Шонагон. Японците възприемат "Записки под възглавката" като повратна точка в литературната си традиция.

    Главно направление в литературата през средновековния период (от средата на 12 до 16 в.) е стихосложението ренга - нанизани строфи (б.пр. смисълът не е в общото значение, а във връзката между думите, предизвиканите асоциации и играта на думи). То се развива от дворцовото течение вака и е характерно както за военната класа, така и за дворцовата, а някои от най-известните поети на ренга са хора от простолюдието. Друго голямо направление в литературната проза на средновековието е военният епос (гунки моногатари). Хейке Моногатари (началото на 13 век; "Сказание за Хейке") описва войната между родовете Тайра и Минамото, която слага край на императорското управление. Военният епос се разпространява във всички слоеве на обществото благодарение на пътуващите монаси, които пеят историите под акомпанимента на подобен на лютня инструмент - бива. Социалният разцвет в първите години на средновековието води до създаването на творби, които са силно повлияни от будистката идея за преходност на земния живот (муджо). Темата за муджо е основа на Хейке моногатари, на сборника с есета Ходжоки („Записки от килията”, 1212 г.) на Камо но Чомей и на „Цуредзурегуса” („Записки от скука”, 1330 г.) на монаха Йошида Кенко.

    Формирането на силно централизирано управление в Едо (днешно Токио) след около сто годишни размирици, както и ръстът на пазарната икономика въз основа на уеднаквената валута води през периода Едо (1600-1868) до формиране на класата на богатите граждани. Общото благоденствие създава условия за ограмотяване на хората и литературните творби се превръщат в универсална търговска стока, което води до разцвет на книгоиздаването. Хумористичните белетристични проучвания на съвременното общество като „Кошоку ичидай отоко” („Животът на един влюбчив мъж”, 1682 г.) от Ихара Сайкаку имат огромен търговски успех, а книгите в проза, често изящно илюстрирани, стават основа на литературата през периода Едо. Създават се търговски театри, в които се играят куклени пиеси (джорури) и пиеси на театър Кабуки. Сюжетите на пиесите често описват конфликти, произтичащи от строго йерархичния социален ред, наложен от шогуната Токугава. Големият поет Мацуо Башо издига седемнадесетсричковата лека стихотворна форма хайкай (по-късно позната като хайку) на най-високо литературно ниво като темите са взети от природата и живота на обикновените хора. Мацуо Башо е известен и с пътеписите си като „Оку но хосомичи” („Тесният път към дълбокия север”, 1694 г.). Редица филолози, между които Кейчу, Камо но Мабучи и Мотоори Норигана, пишат проучвания върху ранните литературни текстове като „Коджики”, „Маньошу” и „Генджи моногатари”.

    Реставрацията на императорското управление през 1868 г. бива последвано от широко навлизане на западни технологии и култура, които изместват китайските. В крайна сметка романът се утвърждава като един от най-силните и ценени жанрове в японската литература. Това съответно води до постепенно загърбване на книжовния език и активна употреба на разговорната реч от ежедневието в литературата.

    Футабатей Шимей написва първия съвременен японски роман – „Укигумо” („Реещи се облаци”, 1887-1889 г.). Това, което прави впечатление, е употребата на разговорен език, концепцията на Футабатей за положението на главния герой в бързо променящото се общество и тънкия психологически портрет на действащото лице. През 90-те години на 19 в. този начин на писане се възприема и от някои млади писатели. Една от най-забележителните творби от този жанр е разказът „Такекурабе” („Порастване”, 1895-1896 г.) от писателката Хигучи Ичийо. Ичийо разказва за деца, които живеят в квартала на червените фенери. Тя описва тяхната самотност и объркването, което съпътства подрастващите в пубертета. Друг писател - Шимазаки Тосон, разказва в първия си роман „Хакай” („Разбитите заповеди”, 1906 г.) историята на учител, който крие, че е роден в общност на парии и един ден осъзнава, че ще бъде спасен само ако заживее открито с истината. След написването на „Хакай”, Тосон се оттегля в собствения си свят и започва да пише своята история - жанр, познат като "Аз Романът" (шишосецу).

    Стилът на съвременния японски реалистичен роман е утвърден от Нацуме Сосеки. Неговите герои обикновено са хора с университетско образование и уязвима душевност поради егоизма си и неимоверно силното усещане за отдалеченост от света. За Сосеки вината, предателството и изолацията са неизбежните последици от освобождаването на съзнанието и несигурността при навлизането на западната култура. Тези теми са развити в романите му „Кокоро” („Сърце”, 1914 г.), „Мон” („Портата”, 1910 г.) и „Коджин” („Пътешественикът”, 1912-1913 г.).

    Мори Огай получава признание с три романтични разказа, чието действие се развива в Германия. Най-известният от тях „Маихиме” („Танцуващото момиче”, 1890 г.) разказва за обречената любов на млад японски студент в Берлин към германска танцьорка. Най-добрите му късни творби са романизирани исторически и биографични проучвания като например животът на един лекар от периода Едо в книгата му „Шибуе Чусай” (1916 г.).

    Акутагава Рюноске е един от най-известните японски майстори на късия разказ. Разказите му „Рашомон” (1915 г.) и „Ваби но нака” (1922 г.; "В дъбравата") са поразителни. Те съчетават психологически елементи и язвителни нотки с причудливо възхищение от гротескното. Нагай Кафу, чийто живот и произведения отразяват напрежението между съвременния начин на живот и тъгата по "старата Япония", е известен с елегиите си. „Бокуто кидан” („Странен разказ на запад от реката”, 1937 г.) е типичен пример за неговото творчество. Там той изобразява подробно изчезването на един свят в покрайнините на Токио.

    Писателят, който най-ясно отразява чувството на обърканост и смущение след опустошенията на Втората световна война, е Дадзай Осаму. Романът му „Шайо” („Залязващо слънце”, 1947 г.) и друг негов роман, публикуван точно преди самоубийството му – „Нинген шиккаку” („Провалът на човека”, 1948 г.) привличат огромна читателска аудитория.

    Малко след разгрома на Япония Танидзаки Джуничиро публикува шедьовъра си, романът „Сасамеюки” („Сестрите Макиока”, 1943-1948 г.). Той представлява хроника на живота на дъщерите на патриархално търговско семейство в последните дни на упадък точно преди войната. Това е една красива елегия за края на стария изящен свят. В романите си, какъвто е например „Юкигуни” („Снежната страна” 1935-1948 г.), нобеловият лауреат Кавабата Ясунари поставя героите си на огромни разстояния един от друг и описва страха от близост, който е заплаха дори и за най-обещаващите човешки взаимоотношения. След войната Кавабата започва да пише както той сам ги нарича "елегии за изгубената Япония" - творби като „Яма но ото” („Звукът на планината”, 1954 г.).

    И все пак японската литература в следвоенния период не може да бъде единствено характеризирана с думите сътресение и обърканост от поражението. В действителност след 1945 г. се наблюдава разцвет на литературата. Появява се нова група писатели известни като „първата генерация”в следвоенния период. Нейни членове са Нома Хироши и Оока Шохей. От „втората генерация” на следвоенните автори са Абе Кобо и Мишима Юкио. Докато Абе пише в характерния екзистенциално-алегоричен стил на Кафка като например в романа си „Суна но онна” („Жената в пясъците”, 1962 г.), Мишима привлича международната читателска публика с пищното си естетизиране, например в „Кинкакуджи” („Златният храм”, 1956 г.).

    През 50-те години на 20 в. Литературните критици отбелязва повратна точка, след което японската литература не може повече да бъде наричана просто ранна следвоенна литература. Горе-долу по това време „третата генерация” следвоенни писатели като Коджима Нобуо, Ясуока Шотаро, Йошиюки Джюнноске и Шимао Тошио възраждат и преструктурират "Аз романът". В тази група писатели се включва и Ендо Шусаку. Той сменя вярата си и става католик и в произведенията си описва теми като предателство, малодушие и мъченичество. Такъв роман е „Чиммоку” („Мълчание”, 1966 г.). Авторите след 60-те години на 20 в. започват да синтезират различни подходи на писане или да експериментират с нови методи за представяне на творбата. Ое Кендзабуро получава Нобелова награда за литература през 1994 г. Той е изключителен новатор в съвременната литература и дълго време експериментира с формата и начина на представяне в творбите си. Примери за това са „Коджинтеки на тайкен” („Личен опит”, 1964 г.) и „Манен ганнен но футтобори” („Тихият плач”, 1967 г. ). Цушима Юко, дъщерята на Дадзай Осаму, в произведението си „Чоджи” („Дете на съдбата”, 1978 г.) изследва живота на самотните майки.

    И накрая, генерацията, повлияна от международната култура през последните десетилетия, е представена от Мураками Рю „Кагиринаку томей ни чикай бру” („Почти прозрачно синьо”, 1976 г.) и от Мураками Харуки – „Норууей но мори” („Норвежка гора”, 1987 г.), продадена в повече от 10 милиона копия. Йошимото Банана, родена през 1964 г., описва в своето произведение „Киччин” („Кухнята”, 1987 г.) живота на хората в безизходни ситуации. Всички тези автори се радват на широка известност както в Япония, така и в цял свят.

    След 2000 г. с все по-широкото навлизане на интернет и мобилните телефони в ежедневието, се появяват нови литературни форми, като онлайн романи, публикувани в интернет и „мобилни” романи, изпращани от мобилни телефони. Сред „мобилни” романи има и такива, които се превръщат впоследствие в книжни бестселъри или пък се поставят в театъра или киното. Популярни са и леките и неангажиращи романи, предназначени за млади хора, които съдържат много илюстрации и са написани на достъпен език.

    През последните години романите на Мураками Харуки се превеждат на много езици и получават международно признание. През 2006 г. в Чехия той беше отличен с наградата на името на Фрац Кафка, а през 2009 г. в Израел – Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото.