Кабуки е една от четирите класически форми на японски театър, наред с театър Но, Кьоген и кукления театър Бунраку. Кабуки се развива през периода Едо (1600-1868), в продължение на повече от 250 мирни години. Вкусовете на търговската култура, развити през този период, са отразени във великолепните костюми, декори и пиеси на театърът Кабуки, чиито герои са и храбреци, и обикновени хора, които се опитват да намерят баланса между личните стремежи и дълга пред обществото. За разлика от другите форми на класически театър, Кабуки продължава да бъде много популярен и днес и да се играе често пред ентусиазирана публика в театри като "Кабукиза" в Токио, "Минамиза" в Киото и "Шочикуза" в Осака.

    През първите години от развитието на жанра изпълнителите на Кабуки са били предимно жени. Смята се, че Кабуки произлиза от танците и лековатия театър, изпълняван в Киото през 1603 г. от Окуни, служителка в храма Изумо. Думата Кабуки съдържа в себе си значенията на думите шокиращ, нетрадиционен и модерен и постепенно с нея започвали да назовават известната трупа на Окуни и нейните последователи. Тъй като обикновено актрисите на онна (женско) Кабуки се занимавали и с проституция, шогунатът Токугава ги заклеймява и през 1629 г. ги забранява, както заедно с това издава заповед за пълна забрана жени да се появяват на сцената. Уакашу (младежки) Кабуки става популярен, но през 1652 г. също го забраняват заради неблагоприятния ефект, който оказват проституиращите младежи-актьори върху обществения морал.

    След забраната на изпълнения от жени и младежи, Кабуки става театър на изцяло на възрастните мъже-актьори, но още преди яро (мъже) Кабуки да бъде разрешен, правителството поставя изискване актьорите да избягват чувствените сцени и да се придържат към по-реалистичните концепции на театъра Кьоген. През последвалите десетилетия на ерата на мъжете-актьори Кабуки претърпява много промени. Ролите на оннагата (мъже в женски роли) стават все по-сложни. Ичикава ДанджуроІ (1660-1704) въвежда мъжествения арагото (груб) стил на игра в Едо (днешно Токио), а Саката Тоджиро I (1647-1709) развива изчистения и реалистичен уагото (нежен) стил на игра в областите Киото и Осака.

    Декорите на Кабуки постепенно започват да се различават от декорите на театър Но. Въвежда се завесата, която улеснява поставянето на по-сложни пиеси с повече действия. Пътеката сред публиката ханамичи добива в широка употреба и става стандартен вход и изход за пищните представления на Кабуки. През 1758 г. за първи път се използва въртяща се сцена.

    В атмосферата на развитие на културата на търговското съсловие през 18 в., Кабуки и кукленият театър Бунраку са едновременно и "конкуренти" и "сътрудници". Въпреки че след 1703 г. Чикамацу Монзаемон (1653-1724) пише главно за кукления театър, той има няколко пиеси и за Кабуки и се смята за един от най-великите японски драматурзи. По това време театърът Кабуки е временно засенчен от кукления театър в областта Киото –Осака. В опит да се помени това, много пиеси, писани за Бунраку биват адаптирани за Кабуки и дори актьорите започват да имитират типичните движения на куклите.

    През 1868 г. при падането на шогуната Токугава изчезва класата на самураите, както и на цялата социална структура, основа на търговската култура, от която театър Кабуки е неразривна част. Правят се неуспешни опити за въвеждане на западното облекло и някои западни идеи в Кабуки, но известни актьори като Ичикава Данджуро IX (1838-1903) и Оное Кикугоро V (1844-1903) налагат връщане към класическия репертоар. През 20 в. автори, свързани не са пряко със света на Кабуки като Окамото Кидо (1872-1939) и Мишима Юкио (1925-1970), пишат пиеси за движението шин Кабуки (ново Кабуки). Те съчетават традиционните форми с нововъведенията на модерния театър, като някои от пиесите намират място в класическия репертоар на Кабуки.

    Верен на традицията при поставянето на пиеси и на строгата йерархия при актьорските фамилии, които определят света на Кабуки, днес театър Кабуки е мощна и неразривна част от увеселителната индустрия на Япония. "Звездите" на Кабуки са някои от най-известните артисти в Япония и те често се появяват, както в класически, така и в модерни роли по телевизията, във филми или в пиеси. Например известният изпълнител на оннагата Бандо Тамасабуро V (роден през 1950 г.) почти винаги играе женски роли в много филми и пиеси, които не са Кабуки; той режисира и няколко филма. През 1998 г. церемонията шумей (церемония за приемане на артистично име), на която актьорът Катаока Такао (роден през 1944 г.) получава престижния сценичен псевдоним Катаока Нидзаемон XV се превръща в голямо медийно събитие в Япония. През 2005 г. в центъра на медийния интерес е друга подобна церемония, на която актьорът Накамура Канкуро получава сценичния псевдоним Накамура Кендзабуро ХVІІІ.

    Театър „Кабукидза” в Токио е главният Кабуки театър в Япония. Построен е през 1924 г., а през 2002 г. получава статут на национален защитен обект на материалното културно наследство на Япония.

    Пиесите в Кабуки се разделят на три основни категории: джидаймоно (исторически пиеси), сеуамоно (битови пиеси) и шосагото (танцувални откъси). Днес около половината пиеси от класическия репертоар на театър Кабуки, първоначално са били писани за кукления театър Бунраку.

    Въпреки че историческите пиеси често описват съвременни събития от класата на самураите, те често били променяни и поставяни така, сякаш се развиват в по-ранни исторически епохи, за да се избегнат конфликти с цензурата на правителството на Токугава. Пример за това с известната пиеса „Канадехон Чушингура”, в която се разказва историята на 47 ронина (самураи без господар). Инцидентът става през 1701-1703 г, но пиесата бива отнесена към периода Муромачи (1333-1568).

    Битовите пиеси са по-реалистични от историческите както по отношение на диалога, така и по отношение на костюмите. Публиката възприемала битовите пиеси като своеобразен новинарска емисия, тъй като те често описват наскоро станали скандали, убийства или самоубийства. По-късен вариант на битовите пиеси е кизеуамоно ("разголени" битови пиеси). Те стават популярни в началото на 19 в. с реалистичното представяне на низшите слоеве на обществото и по-точно с тенденция към сензация чрез насилие и шокиращи елементи. Те биват представени посредством находчиви сценични трикове за привличане на преситената вече аудитория.

    Танцувалните откъси като например „Киоганоко мусуме Доджоджи” ("Танцуващото в храма момиче") често служат за представяне на таланта на най-добрите актьори на оннагата.

    Кабуки е преди всичко „актьорски” театър, тъй като пиесите са своеобразно средство за разкриване таланта на актьорите. Въпреки че много от почитателите на Кабуки несъмнено имат предпочитания към определени пиеси, голяма част от тях отиват на театър само, за да видят любимите си актьори независимо от това каква роля ще играят или каква ще е пиесата.

    Всеки актьор е част от актьорска фамилия със свой специфичен стил на игра и подход към ролите. Днес най-известната Кабуки фамилия се оглавява от Ичикава Данджуро XII (роден през 1946 г.). Актьорът, който ще наследи Ичикава Данджуро трябва не само да е овладял неговия подход, но и да прибави собствен почерк. Други две важни фамилии са оглавяваните от Оное Кикугоро VII (род. 1942 г.) и Саката Тоджуро I (род. 1931 г.).

    Може би най-известния аспект на Кабуки е оннагата – актьорите мъже, изпълняващи женски роли. Идеалът за оннагата е не добра имитация на жените, а символично изразяване на същността на женствеността. Опитите в съвременния Кабуки театър да бъде въведено женско участие се провалят. Оннагата е толкова неразривна част от традицията на Кабуки, че замяната на мъжете актьори с жени е невъзможна.

     Един от основните моменти в актьорската игра е представянето на стилизирани жестове и форми (ката). Те включват подобни на танц стилизирани бойни движения (тате) и специфични движения при влизане (танзен) и излизане (роппо) по пътеката ханамичи. Несъмнено един от най-важните ката в Кабуки е мие (замръзване в неподвижна поза). В кулминацията на дадена сцена, актьорът след серия стилизирани движения замръзва в дадена поза с втренчен поглед. По-зрелищните ката се включват в историческите пиеси, не в битовите.

    Докато костюмите в битовите пиеси са автентични копия на облеклото от периода Едо, то в историческите пиеси се използват разкошни кимона от брокат и големи перуки, напомнящи перуките от театър Но. При танцувалните откъси, изпълнявани от оннагата се обръща особено внимание на красотата на костюма.

    Една от "запазените марки" на Кабуки е екстравагантният грим - кумадори, който се използва в историческите пиеси. Съществуват около стотина стила на гримиране, при които цветовете и дизайна на грима се използват, за да символизират аспекти от характера на героя. Червеното символизира "доброто" - използва се за изразяване на добродетел, страст или свръхчовешка сила, докато синия цвят е "лошото" - изразява отрицателни черти като ревност или страх.

    Най-важният музикален инструмент, който се използва в Кабуки е триструнния шамисен. Сред използваните сценични музикални жанрове са нагаута (дълга песен) - лирически стил музика и няколко други типа наративна музика, при която певецът пее под акомпаниран от един или повече шамисени и други инструменти. Един стандартен ансамбъл на нагаута включва няколко души, които свирят на шамисен, певец, изпълнител на барабан и флейтист. Освен музиката изпълнявана на сцена, зад сцената се разполагат певци, изпълнители на шамисен, на флейта и перкусии. Те изпълняват музикалния фон и различните музикални ефекти. Един от най-характерните музикални ефекти в Кабуки е ударът на две дървени блокчета (хъошиги) едно в друго или в дървена греда.

    Тук накратко е представено съдържанието на една историческа и на една битова пиеса от репертоара на Кабуки.

    Тази джидаймоно (историческа пиеса) се смята за най-популярната в репертоара на Кабуки. Тя е адаптирана от пиесата „Атака”, писана за театър Но. Великият воин Минамото но Йошицуне (1147-1189) пътува на север, за да избяга от неговия доведен брат Минамото но Йоритомо (1147-1199), родоначалник на шогуната Камакура , който несправедливо подозира Йошицуне в измяна. Йошицуне пътува преоблечен като един от носачите на Бенкей. Бенкей всъщност е негов верен слуга. Тогаши Саемон, старшия офицер на граничната бариера при Атака в провинция Кага (част от днешната префектура Ишикава), обяснява като въведение в пиесата, че граничната бариера е поставена, за да хванат Йошицуне, за когото смятат, че пътува на север преоблечен като ямабуши (будистки отшелник). Йошицуне и хората му влизат по ханамичи (буквално „цветна пътека” - рампа, отвеждаща към сцената). Те нямат необходимите документи, но Бенкей се държи като глава на групата и се опитва да убеди Тогаши, че те събират дарения за реставрация на храмът Тодайджи в Нара. Тъй като подозира, че това е номер, Тогаши му заповядва да прочете писмото (канджинчо), която би трябвало да носят със себе си, ако наистина събират дарения. В тази известна сцена Банкей изважда празен лист и се прави, че чете. Впечатлен от уменията и предаността на Бенкей, въпреки че се досеща кои са, Тогаши им позволява да преминат. Тогава обаче един от хората му заподозрява, поради нежния вид на единия от носачите, че това е преоблечения Йошицуне. Бенкей удря и наругава Йошицуне, за да убеди Тогаши, че слугата не би могъл да бъде преоблечен господар. Още повече трогнат от предаността на Бенкей, състрадателният Тогаши им разрешава да преминат. След като пресичат бариерата, Бенкей моли господаря си за прошка, а Йошицуне възхвалява изобретателността му. След като другите персонажи са напуснали сцената, Бенкей изразява радостта си от успешното бягство като излиза с известното роппо по ханамичи.

    Тази сеуамоно (битова пиеса) е популярна с името „Бентен Козо” ("Бентен крадецът"). Написана е от Каватаке Мокуами (1816-1893), известен драматург от късния период Едо. Пиесата първоначално е била от 5 действия, но днес се играят само действие III, IV и V. Пиесата описва геройството на измамника Бентен Козо Кикуносуке и на бандата от петима крадци, на която той е член. В действие III Бентен, преоблечен като дъщеря на самурай заедно с друг крадец, играещ негов слуга, влизат в магазин за кимона и се правят, че крадат някакъв плат. Бентен бива погрешно обвинен, че краде и е ударен от магазинера. Бентен и неговият довереник искат обезщетение, но тяхната измама бива разкрита от наблизо намиращ се самурай. Тогава, в една от най-известните сцени на пиесата, Бентен показва татуировката на рамото си и заявява, че е престъпник като постепенно променя говора и маниерите си от тези на високопоставена млада дама до тези на долен крадец. В действителност, самураят, който разкрива Бентен е Ниппон Даемон, главатарят на бандата. Всичко това е част от един по-голям заговор по-късно да оберат магазина. Всичките им планове пропадат и в действие IV петимата крадци бягат към брега на реката, преследвани от полицията. В друга известна сцена крадците са облечени в красиви кимона, носят чадърчета и преминават от ханамичи към главната сцена като предизвикват застаналите на по-заден план полицаи. Въпреки че действие V се играе рядко, то описва една драматична сцена, в която Бентен Козо избягва сам по покрива на храма Гокуракуджи. Там той се сражава с полицаите и се самоубива.