Японската музика води началото си от дълбока древност, чиито народни корени и ранно влияние от азиатския континент имат стара историята. Японската музика включва в себе си музикалните традиции на Окинава и автономните музикални достижения на народа Айну на остров Хоккайдо.

    Гагаку е музика, силно повлияна от предшестващи я традиции в континентална Азия. Тя се изпълнява в японския императорски двор вече повече от хилядолетие. Гакагу се състои от три компонента: „тогаку” (музика в стила на китайската династия Тан /618-907/), „комагаку” (музика, навлязла в Япония през Корейския полуостров) и музика, създадена в Япония и свързана с шинтоистките ритуали. Гагаку включва още малък брой японски народни песни, наречени „сайбара”, аранжирани в елегантен дворцов стил.

    През периода Нара (710-794 г.) от азиатския континент в Япония навлизат различни музикални стилове. През периода Хейан (794-1185 г.) те се разделят в две големи групи – „тогаку” и „комагаку” и се изпълняват в императорския двор от благородници или от потомствени професионални музиканти. С възхода на военните владетели през периода Камакура (1185-1333 г.) изпълненията на гагаку в Двора силно намаляват, но традицията се запазва в именията на аристокрацията и в рамките на три професионални гилдии в Киото, Нара и Осака. След Реставрацията Мейджи през 1868 г. музикантите от гилдиите били събрани в новата столица Токио. Музикантите, които днес са на служба в Музикалния отдел на императорския дворец, в повечето случаи са преки наследници на членовете на гилдиите от 8 в.

    Най-известният стил религиозна музика е този, свързан с шинтоистките ритуали. Най-ранното запазено описание на шинто музиката или „кагура” (музика на боговете) се намира в мита за слънчевата богиня Аматерасу, която, обидена на брат си, скрива светлината си в Небесната скалиста пещера, но е подмамена отново да се покаже заради танц под музикален съпровод, изпълнен от богинята Ама но Идзуме но Микото. Митът отразява схващането, че боговете са призовани да проследят музикалното изпълнение и по този начин дават нов живот на общността. ”Микагура” (дворцова „кагура”) се противопоставя на „сато кагура” (селска „кагура”), като втората обхваща различна местна музика, свързвана с определени региони или шинтоистки храмове. Селската „кагура” днес може да бъде чута по време на фестивали, когато музикантите съпровождат песните си с изпълнение на флейти и различни видове барабани.

    Японската лютня с къс гриф бива, цитрата кото и флейтата шакухачи навлизат от Китай в началото на 7 в. и били сред инструментите, с които се изпълнявала музиката гагаку. Шамисенът е триструнен инструмент с плектор, модификация на подобен инструмент, внесен от Окинава в средата на 16 в. Комбинацията от тези четири инструмента, заедно с флейтата шинобуе, малки и големи барабани, представлява ансамбълът за традиционна японска музика.

    В дворцовата музика с бива се изпълняват простички мотиви в съпровод на мелодичните инструменти от ансамбъла за гагаку. Макар бива никога да не се използва в солови изпълнения, документирана е нейната употреба от незрящи пътуващи будистки монаси („бива хоши”), които забавлявали народа, като разказвали своите истории под звуците на този инструмент. След 13 в. до днес най-значимата творба в този репертоар е епическата поема „Хейке моногатари” („Разказ за Хейке”) – дълга история за поражението на военния клан Тайра от рода Минамото. Бива представлява лютня с четири струни, по които се свири с помощта на плектрум.

    Най-ранният вариант на инструмента имал само четири струни (по-късно шест) и бил с дължина около 1 м. През периода Нара (710-794 г.) от Китай е внесено кото с 13 струни и дължина на корпуса от 2 м, което става част от музикалния ансамбъл за изпълнение на дворцова музика. Инструментът е изработен от дърво пауловния (лат. Paulownia) и има подвижни мостове за всяка струна. Свири се с помощта на специални пластини, които се прикрепват към палеца, показалеца и безименния пръст на дясната ръка на изпълнителя. Лявата ръка се използва за настройване на струните на по-висок тон и др. под.

    Това е бамбукова флейта от типа на кавала с изрязан мундщук. През 7 в., подобно на китайския първообраз, шакухачи имал 6 отвора, но днес има само 5. четири от тях са разположени на равни растояния върху лицевата част на инструмента, а една е за палеца и се намира на задната му част. В края на 17 в. шакухачи е възприето от дзен будистките монаси от сектата Фуке като основен инструмент за постигане на духовна дисциплина.

    Първоначално шамисен се свързвал най-вече с представленията на театър Кабуки и кукления театър от периода Едо (1600-1868 г.). Възникнал като разновидност на окинавския триструнен инструмент „саншин”, шамисен може да има различни размери, като корпусът му варира от 1.1.м до 1.4 м дължина. Когато шамисен се използва за акомпанимент на певец, както е в повечето случаи, то основният тон се задава от певеца. Нотацията за шамисен по-скоро показва интервалите „ма”, отколкото тона.

    Японските фолклорни песни могат да бъдат класифицирани в четири основни групи: 1. религиозни песни като шинтоистките „сато кагура” и будистките песни за „бон” танците; 2. трудови песни като тези, свързани със засаждането на ориза и живато на рибарите; 3. песни по различни поводи като празненства, сватби и погребения; 4. детски песни, включващи както традиционните „уарабе-ута”, достигнали през вековете до днес, до т.нар. песни „дойо”, създадени през 20 в. от бележити поети и композитори. По време на летния фестивал О-бон много японци, особено в селските райони, танцуват и пеят под звуците на местни мелодии в изпълнение на шамисен, флейта и барабан, за да посрещнат духовете на своите предци, за които се смята, че се връщат в света на живите за няколко дни всяка година.

    Правителството на Мейджи въвежда изучаването н азападната музика в училищата с намерение да модернизира японската музика. През 1879 г. правителственият чиновник Идзава Шуджи, получил образованието си в САЩ, поръчва създаването на песни, написани в пентатоника, получена от изключването на четвъртия и седмия тон в мажор. Той събрал тези песни, както и западни такива с подобна тонална структура, в учебник, използван в училищата в цялата страна. Постепенно пентатониката се превръща в основа на жанр от комерсиалната музика. Друг стил широко приета западна музика е военният марш, възприет от правителството на мейджи като елемент на модернизацията на японските въоръжени сили.

    През 1874 г.в Япония е създадена първата политическа партия и призивът за преки избори за национален парламент става все по-силен. Лидерите, на които често им забранявали да говорят пред публика, поръчвали написването на песни, за да излъчат посланията си към обществото и певците обикаляли из улиците на градовете, за да продават тези песни. Това е началото на популярния стил „енка”. Самите изпълнители постепенно се развили от улични политически агитатори в разпространители на нотна музика и платени професионални певци. Преди изобретяването на радиото и фонографа изпълнителите на енка били важни посредници за популяризирането на музиката.

    През първата половина на 20 в. западното влияние върху популярната японска музика постепенно нараства. Все пак, макар че западните инструменти активно се използвали – самостоятелно или в комбинация с японски, мелодиите си оставали базирани на японската пентатоника. Най-ранните комерсиални фонографски записи в Япония датират от 1907 г., като през 20-те години на 20 в. се увеличават и записите на популярна музика. През 30-те години джазът играе вана роля за развитието н апопулярната музикална сцена в барове и клубове. Макар и забранен по време на Втората Световна война, джазът продължава да има относително малко, но много отдадени фенове и местни изпълнители, някои от които като Уатанабе Садао, Акийоши Тошико и др., са световно известни.

    В следвоенния период японската популярна музика следва два ясно разграничени пътя: J-pop (вж. по-долу) и енка. За разлика от енка на политическа тематика от периода Мейджи, темите на съвременните балади енка са свързани най-вече с изгубената любов и носталгията. Най-характераната черта на енка е бавното вибрато на изпълнение на мелодиите. И до днес енка продължава да бъде популярен жанр след по-възстрастното поколение япоци и заема основно място в каталозите с песни за караоке.

    Терминът J-pop включва почти всички жанрове на японската популярна музика, повлияна от Запада. Бумът на рок-енд-рол музиката, който прави Елвис Пресли в средата на 50-те години на 20 в. води до създаването на многобройни местни рок-енд-рол банди. Японската поп музика през 60-те години е силно повлияна от боб Дилън и груповото звучене на „Бийтълс”. Постепенно жанровете в поп музиката като психоделния рок, кънтри рок, хеви метъл, пънк, реге, фънк, рап, техно и хип-хоп намират свои последователи в Япония и японски музикални групи, които ги изпълняват. От 70-те години насам комерсиалното ядро на J-pop се развива около две контрастиращи си линии: поп идолите и жанра на певците-автори на песни.

    Поп идолите често биват откривани от талантливи мениджъри и преминават обучение по вокално пеене и сценични танци преди да направят своя дебют като солови изпълнители или в група. В повечето случаи те се появяват за известно в различни реклами и шоу програми по телевизията, преди да се оттеглят или разформироват. Някои поп звезди се задържат на сцената дълго време като Мацуда Сейко, която продължава да създава хитове вече 30 години. Има голям брой момчешки поп групи, популярни главно сред момичетата като SMAP, Kinki Kids и Arashi, които са промотирани от агента Johnny and Associates.

    Терминът певец-автор на песни се отнася до индивидуален изпълнител или група, които представят песни, създадени от самите тях. С тази дума се назовават голям брой изпълнители от различни музикални жанрове. За разлика от звездите на поп музиката, дори и тяхна песен да се използва по някакъв начин , те рядко се появяват по телевизията. Ядзава Ейкичи, Yuming, Southern All Stars, Change and Aska и B’z са само някои от музикантите, чиято известност не секва вече няколко десетилетия. Yellow Magic Orchestra, техно-поп група от трима изпълнители, дебютирала в края на 70-те години на 20 в., е добре позната в Япония и чужбина със своята музика, създадена с помощта на компютри и синтезатори. 80-те години на 20 в. са свидетели на бум на т.нар. “visual-kei” групи, чиито типичен представител е групата X-Japan. Съществували са и групи, изпълняващи предимно хеви рок и метъл, със силен акцент върху визуалния аспект на концертите им, като използването на почти театрален грим (избелване н акожата, черна линия за очи, сини устни, предизвикателни прически в червено, синьо и лилаво) или облечени по начин, напомнящ този на жените от Средновековието. Тези уникални за Япония визуални ефекти били копирани по цял свят, което ги превърнало в един от най-влиятелните японски музикални жанрове. Вокалната и танцова група Exile, състояща се от 14 мъже и поп групата AKB48 със състав около 48 момичета стават известни по света след средата на 2005 г. Exile се радва на популярност и сред мъжете, и сред младите жени, докато феновете на AKB48 са предимно мъже. AKB48 има уникална система за включване на феновете и участието на един или друг член на групата по телевизията се определя чрез гласуване на феновете. Друга популярна група е дамската формация от три изпълнителки Perfume. Те работят в областта на техно-попа и привличат вниманието на публиката с уникалните си танци и вокални изпълнения.

    До началото на 20 в. В Япония вече има достатъчен брой любители на западната класическа музика, който привлича вниманието на европейските изпълнители, като някои от тях дори посетили Япония, за да изнесат рецитали и турнета. През 1926 г. Е създаден Новият симфоничен оркестър, а през 1927 г. Той започва своите редовни концерти. През 1951 г. е преименуван на симфоничен оркестър на NHK. Днес оркестърът се спонсорира от телевизионната корпорация NHK и е водещият в Япония. От 1950 г. Японската асоциация за съвременна музика провежда ежегодни фестивали за промотиране на композирането. Бележити следвоенни композитори са Дан Икума, написал очарователната опера „Юдзуру” („Вечерни жерави”, 1952 г.) по мотиви от японска народна приказка, както и Маюзуми Тоширо, композирал симфонични творби, вдъхновени от будизма. Такемицу Тору, композитор на уважавани авангардни творби, създава музика за киното и е известен в цял свят. Много от японските музиканти получават образованието си в чужбина, а някои от тях като диригента Одзава Сейичи, цигуларката Гото Мидори и пианистката Учида Мицуко са таланти от световна величина. Диригентът Оно Кадзуши и цигуларите Дайшин Кашимото и Саяка Шодзи също се нареждат след най-добрите в света.