Бунраку е японски професионален куклен театър. Той се развива през 17 и 18 в. и е една от четирите форми на класически японски театър, наред с Кабуки, Но и Кьоген. Думата Бунраку идва от Бунракудза - името на единствения търговски куклен театър, запазил се до днес. Бунраку бива наричан още и „нингьо джорури”. Тези две думи описват най-точно произхода и същината на този театър – „нингьо” означава "кукла", а „джорури” е стил на театрално наративно пеене под акомпанимента на триструнен шамисен. Заедно с Кабуки, Бунраку се развива като част от култура на търговското съсловие през периода Едо (1600-1868). Въпреки че това е куклен театър, той не е предназначен за деца. Много от най-известните пиеси са написани от големия японски драматург Чикамацу Мондзаемон (1653-1724), а актьорите, благодарение на своите умения, вдъхват живот на куклите и пресъздават историите им на сцената.

    През периода Хейан (794-1185) пътуващите кукловоди, познати като „кугуцумаваши” обикалят Япония от врата на врата и играят срещу дарения. При тази форма на улични забавления, която продължава и през периода Едо, кукловодите използвали кукли, които могат да бъдат управлявани само с две ръце и вместо сцена връзвали на вратовете си кутии. Смята се, че редица кугуцумаваши се установяват в Нишиномия и остров Аваджи (и двете местности се намират в близост до съвременния град Кобе). През 16 в. кукловодите от тези трупи биват извикани в Киото, за да играят за императорското семейство и военния елит. Именно по това време кукловодството се слива с изкуството джорури.

    Стилът на пеене джорури произлиза от бива хоши - слепи пътуващи монаси-певци. Те са пеели "Епос за Хейке" (епическа поема, която описва войната между родовете Тайра и Минамото), докато си акомпанирали на бива - вид лютня. През 16 в. бива е заменена от шамисен и така се развива стилът джорури. Името джорури идва от едно от най-известните произведения, изпълнявани в този стил, а именно легендата за любовта между воина Минамото но Йошицуне и красивата дама Джорури. През 17 в. в Едо (днешно Токио) кукловодството и наративното пеене под акомпанимента на шамисен става все по-популярно като изкуство. Там то спечелва закрилата на шогуна и другите военни водачи. Много от пиесите от това време описват приключенията на Кимпира - легендарен герой, известен със смелите си и странни подвизи. Но именно в центъра на търговията, в град Осака, започва „златният век” на театъра нингьо джорури, благодарение на таланта на двама мъже: таю (певецът-разказвач) Такемото Гидаю (1651-1714) и драматургът Чикамацу Мондзаемон.

    След като през 1684 г. Гидаю отваря кукления театър Такемотодза в Осака, неговият стил на наративно пеене, наречен „гидаюбуши”, се налага в джорури. През 1685 г. Чикамацу започва да пише за Гидаю исторически драми (джидаймоно). По-късно, за повече от десетилетие, той пише пиеси главно за театър Кабуки, но през 1703 г. се връща към театър Такемотодза и от 1705 г. до края на живота си пише изключително за кукления театър. Има много спорове по въпроса защо Чикамацу започва да пише пиеси за театър Кабуки и после отново се връща към Бунраку. Може би това се дължи на факта, че пиесите и актьорската игра в театър Кабуки са относително близки до Бунраку. По това време много актьори от Кабуки възприемат пиесите единствено като основа, която могат да развият и подобрят със собствената си талантлива игра.

    През 1703 г. Чикамацу въвежда нов стил в кукления театър - битова драма (сева моно), която носи на Токемотодза нови успехи. След около месец чиновник и куртизанка правят двойно самоубийство и Чикамацу описва инцидента в "Самоубийства от любов в Сонедзаки". Конфликтът между социалния дълг (гири) и чисто човешките чувства (нинджо) в тази пиеса трогват публиката от това време и стават основна тема в пиесите за куклен театър Бунраку.

    Домашните пиеси като тези на Чикамацу за любовни самоубийства стават любима тема в театъра. Историческите обаче продължават да бъдат изпълнявани и стават все по-усложнени, тъй като публиката очаква да види в тях психологическата дълбочина на домашните пиеси. Типичен пример за това е пиесата "Канадехон Чушингура", която е може би най-известната от Бунраку. Сюжетът се базира на истинската история за 47 ронина (самураи без господар) от периода 1701-1703 г. За първи път тя е поставена на сцена 47 години по-късно през 1748 г. Феодалният господар Асано Наганори е принуден да се самоубие, а кланът му се разпуска, тъй като той изважда меч в двореца в Едо като отговор на обида, нанесена му от Кира Йошинака, началник на протокола на шогун Токугава. Две години по-късно неговите 47 верни слуги замислят заговор и отмъщават за господаря си като убиват Кира. Въпреки че инцидентът става преди много години, драматурзите променят времето, мястото и имената на героите, за да не обидят шогун Токугава. Тази известна пиеса бързо бива адаптирана и за театър Кабуки и днес е една от най-важните в репертоарите и на двата театъра.

    През целия 18 в. театър Кабуки и кукленият театър Бунраку са едновременно и "конкуренти" и "съмишленици". По отношение на играта, актьорите от театър Кабуки започват да имитират характерните движения на куклите от Бунраку, както и стилът на наративно пеене на таю, а същевременно кукловодите въвеждат пищната украса от театър Кабуки в куклените представления. По отношение на пиесите, много от тях, писани за Бунраку и особено пиесите на Чикамацу биват адаптирани за театър Кабуки, а пищните пиеси от Кабуки се поставят като на сцената на кукления театър Бунраку. В края на 18 в. кукленият театър е засенчен от Кабуки и театралните сцени, където той се е представял, са зарити с изключение на театър Бунракудза.

    След Втората световна война Бунраку разчита единствено на подкрепата на правителствата за оцеляването си, въпреки че популярността му през тези години нараства. Днес, под ръководството на Бунраку Асоциация в Япония, редовно се поставят пиеси на Бунраку в Националния театър в Токио и в Националния Бунраку театър в Осака, а представленията по време на световни турнета на Бураку се посрещат ентусиазирано по целия свят.

    Куклите от Бунраку са с размери от половин до две трети от реалния човешки ръст. Те са съставени от следните части: дървена глава, дъска за раменете, тяло, ръце, крака и костюм. От главата могат да бъдат контролирани очите, устата и веждите. Приспособление за контрол има и в центъра на дъската за раменете. Ръцете и краката са закачени за тази дъска, а костюмът се поставя върху раменете и торса. Поставя се и бамбуков обръч, който оформя бедрата на куклата. Често женските кукли са с неподвижни лица и тъй като костюмите им покриват напълно долната част, в повечето случаи крака не са необходими.

    Използват се около 70 различни вида глави. Те се класифицират в няколко групи като например млада неомъжена жена или силен млад мъж. Обикновено всяка една глава се използва в няколко различни роли, въпреки че често главата се нарича с името на първия си герой.

    Омодзукай (главният кукловод) поставя лявата си ръка в отвора на гърба на костюма и хваща приспособлението за движение на главата. С дясната си ръка той движи дясната ръка на куклата. Ръководенето на кукла воин често може да бъде изпитание за издръжливостта на кукловода, тъй като тежестта на една такава кукла достига до 20 килограма. Лявата ръка на куклата се ръководи от хидаридзукай (първи помощник), а краката от ашидзукай (втори помощник), който също удря краката на куклата в пода за звуков ефект или за да подсили ритъма на шамисен. При женските кукли ашидзукай движи и долната част на кимоното, за да наподоби движенията на краката.

    По времето на Чикамацу куклите са ръководени от един човек. Куклите, чиито движения се ръководят от трима души се въвеждат след 1734 г. В началото актьорът, който движи куклата, е бил зад сцената. За първи път актьорът Тацумацу Хачиробей застава в цял ръст на самата сцена в пиесата „Самоубийства от любов в Сонедзаки”. Днес и тримата кукловоди застават пред публиката в цял ръст. Те обикновено са облечени в черно и са с черни качулки, за да покажат символично, че са невидими. Известните главни кукловоди често не носят качулки и дори са облечени в пищни бели копринени роби.

    Както кукловодите, така и таю и изпълнителите на шамисен, първоначално са зад сцената, но през 1705 г. за първи път Такемото Гидаю пее в цял ръст пред публиката, а от 1715 г. до наши дни и таю, и изпълнителят на шамисен застават на специално издигната платформа над дясната част на сцената. Традиционно челното място в една бунраку трупа се заема от таю. Като разказвач, той създава атмосферата на пиесата и трябва да озвучава всички гласове, от плътния мъжки бас до високия женски и детски фалцет.

    Изпълнителят на шамисен не само акомпанира на таю. Тъй като кукловодите, таю и изпълнителят на шамисен не се виждат по време на представлението, ритъмът и темпото на пиесата се определят от този на музиката. При някои по-мащабни куклени пиеси, адаптирани от Кабуки пиеси, се използват няколко двойки от таю и изпълнител на шамисен, както и цели ансамбли от изпълнители на шамисен.

    Този шедьовър на Чикамацу Монзаемон е първата пиеса от новия жанр битови пиеси (сева моно), които акцентират върху конфликта между човешките емоции и строгите ограничения и задължения на обществото. Големият успех на пиесата води до създаването на много други такива драми за трагичната любов между търговци и куртизанки. Смята се, че тези пиеси предизвикват поредица от самоубийства, които имитират сюжетите на пиесите.

Действие I:
    По време на обиколка на клиентите си, Токубей - чиновник при един търговец на соев сос, среща своята любима куртизанка Охацу, която случайно е на посещение на храма Икутама в Осака. Хлипайки, тя го обвинява, че той е забравил да й пише и че не я посещава. Токубей обяснява, че е имал проблеми и след като тя настоява, той й разказва цялата история. Чичото на Токубей, собственикът на бизнеса със соев сос моли Токубей да се ожени за племенницата на жена му, но Токубей отказва, защото е влюбен в Охацу. Мащехата на Токубей обаче се съгласява на този брак зад гърба му и взима голяма част от зестрата на бъдещата невеста със себе си в провинцията. След като Токубей се отказва още веднъж от брака, чичо му се разгневява и иска да му върнат парите. Токубей успява да получи зестрата от мащехата си, но я заема на приятеля си Кухейджи. Кухейджи не успява да върне парите навреме. Точно на това място в храма влиза пияния Кухейджи заедно с неколцина приятели. Когато Токубей го моли да му върне парите, Кухейджи отрича въобще да е взимал заема и той и приятелите му набиват Токубей. След заминаването на Кухейджи, Токубей се обявява за невинен пред присъстващите и намеква, че ще се самоубие.

Действие II:
    Същата вечер Охацу се връща в Тенма - бордея, където работи. Тя все още е разстроена от станалото и успява да се измъкне от бордея, след като вижда Токубей. Двамата плачат и той й казва, че единственото, което може да направи, е да се самоубие. Охацу помага на Токубей да се скрие под верандата и скоро след това пристигат Кухейджи и приятелите му. Кухейджи продължава да вини Токубей, но Охацу заявява, че знае, че Токубей е невинен. Тогава, сякаш говори на себе си, тя пита дали наистина Токубей е решен да умре. Без другите да го забележат, Токубей й отговаря като придърпва крака й към врата си. (Тъй като по принцип женските кукли нямат крака, в тази сцена се използва специално изработено стъпало.) Кухейджи казва, че ако Токубей се самоубие, той ще се грижи за Охацу, но тя го нарича крадец и лъжец и заявява, че е сигурна, че Токубей е решен да умре и че тя ще умре с него. Разчувстван от нейната любов Токубей й отвръща като докосва стъпалото й с чело. След като Кухейджи излиза и къщата утихва, Охацу излиза навън.

Действие III:
    По време на пътуването си до гората Охацу, Токубей и Охацу говорят за любовта си един към друг и разказвачът рецитира лирически монолог за преходността на живота. От една крайпътна чайна долитат гуляйджийски песни за едно самоубийство от любов и Токубей се замисля дали ще бъдат писани песни за него и за Охацу. След като пристигат в гората, Сонедзаки разрязва пояса си и те се връзват заедно, за да са красиви в смъртта. Токубей се извинява на чичо си, а Охацу на родителите си за причинените неприятности. Пеейки молитва към Амида Буда Токубей пробожда Охацу и после себе си.