Съществуващите източници свидетелстват, че преди 4 в. от н.е. мъжете в Япония се обвивали в метри платове, които премятали през раменете си, докато дрехите на жените се изработвали от едно-единствено парче плат с отвор в центъра, който да влезе през главата. Подобни дрехи са открити и на други места по света като напр. Древна Гърция и Рим, Индонезия, Перу и др.

    Използването на шити дрехи датира от около 4 в. след н.е., когато политическата структура, известна като Двора Ямато („Ямато чотей”), е в процес на развитие. По това време и мъжете, и жените носят горна дреха стигаща под кръста с прави, тесни ръкави. Под нея мъжете носели широки панталони „хакама”, докато жените слагали дълги плисирани поли „мо”.

    През периодите Асука (593-710 г.) и Нара (710-794 г.), когато будизмът навлиза от Китай и популярността на китайската култура в Япония е голяма, дрехите на живеещите в императорския дворец са силно повлияни от китайската мода.

    През периода Хейан (794-1185 г.) дворцовите одежди се разделят на три категории: облекло за специални церемонии, официално облекло за императорския дворец и обикновени дрехи за други поводи. Официалните мъжки дрехи били наричани „сокутай”. Дамите наслагвали дрехите си една върху друга. Официалното женско облекло, известно като „джуи-хитое”, се състояло от 12 ката дрехи, които се обличали една върху друга.

    През периодите Камакура (1185-1333 г.) и Муромачи (1333-1568 г.) мъжете от военната класа (самураите), които участвали в управлението на държавата, обличали „сокутай” по официални поводи, а обикновените си дрехи „каригину” носели по време на лов. Жените на самураите обличали при обикновени поводи копринени дрехи с дебела подплата „косоде”, които обаче доста се различавали от традиционната официлна дамска дреха със същото име, която се използва и до днес. При официални случаи жените на самураите обличали дълги роби, наречени „учикаке”.

    През периода Едо ( 1603-1868 г.) мъжете от военната класа обичали „камишимо” при аудиенции при шогуна, но обичайното облекло и за двата пола били „косоде” и „хакама”. Станало обичайно да се носят метри плат, обвит около кръста като пояс, наречен „оби”, като мъжете затъквали в него своите мечове. Дамският пояс „оби” постепенно станала по-широк и по-пищно декориран. В началото на периода Едо много хора носели съвсем прости дрехи, макар при официални поводи жените да обличали понякога „учикаке”. Постепенно обаче, ежедневното облекло станало по-красиво с появата на атрактивно боядисани тъкани и изискани шарки, които могат да се видят и днес върху кимоното.

    В началото на периода Мейджи (1868-1912 г.) в Япония са официално възприети униформи по западен образец за военни, полицаи и пощальони. Това се превръща в главна предпоставка за големите промени в японското облекло през следващите десетилетия. Все пак обаче, в началото на периода Мейджи преобладава традиционното кимоно. При официални случаи мъжете обикновено обличали „хаори” ( традиционно горно облекло)и „хакама”, а на главите си слагали европейски шапки. Някои жени, които иначе се обличали с кимона, започнали да предпочитат европейските боти. Този смесен стил на европейски обувки и японско кимоно се среща и днес в облеклото на японските абсолвентки, които се обичат по подобен начин за церемониите по дипломирането си.

    До началото на периода Шова (1926-1989 г.) облеклото на мъжете става почти изключително „западно” и костюмът се превръща в стандартното облекло за служителите на различни компании. Европейските дрехи са предпочитани и от работещите жени, като постепенно те започват да ги носят и в домовете си.

    С края на Втората световна война жените се отказали от широките шалварести панталони „монбе”, задължителни за работата през войната, и започнали да носят поли. По това време по-голямата част от модните тенденции в Япония идват от САЩ. От края на 40-те и през 50-те години на ХХ в. жените обичали т.нар. „американски стил” с дълги поли с тесни талии, разширяващите се към петите. До голяма степен, модните тенденции от Париж навлизали в Япония през САЩ. Когато през 1947 г. Кристиан Диор прави дебюта си със своята Парижка колекция, голяма част от информацията за зададените от него тенденции достигат до Япония на другата година чрез САЩ. Японките силно се интересуват от новата визия на Диор, която набира популярност по цял свят.

    Във време, когато пътуването в чужбина е било немислимо за повечето хора, филмите били основен източник на информация за модата отвъд океана. В Япония били излъчвани много чуждестранни филми, които предоставяли възможност на японците да се запознаят в европейската и американска мода и ежедневие. В резултат на това се появяват голям брой модни увлечения. Когато през 1950 г. е показан английският филм „Червените обувки”, обувките в този цвят стават популярни сред младите хора. Когато през 1954 г. е показан филма „Сабрина” с Одри Хепбърн, младите жени се прехласват по тореадорските панталони и „обувките на Сабрина”.

    След излъчването на филма „Таи’йо но кисецу” („Сезонът на насилието”) през 1956 г., създаден по романа на Ишихара Шинтаро, отличен с литературната награда Акутагава за същата година, много японци започват да имитират облеклото на филмовите герои, известни като „тай’йо дзоку” („слънчевата банда”). През лятото японците носели тениски и ризи-хавайки със слънчеви очила, а японките се разхождали по уличите с пъстри къси панталонки.

    През този период младите хора в Япония се превръщат в безспорни повелители на модата. Това е времето на преход от скъпото бутиково облекло към по-евтините готови дрехи, които японците наричали „пуретапоруте” (от френското „prêt-à-porter”) и от официалното към всекидневното облекло.

    Късите поли „минижуп”, представени на Парижката колекция през пролетта на 1965 г., веднага са внесени в Япония. Медиите спорят, че късите поли не са подходящи за физиката на японката, но след посещението в Япония през 1967 г. на английския модел Туиги, известна като „Кралицата на минижупа”, късите поли стават изключително популярни. Първоначално към гардероба си ги прибавят по-младите момичета, последвани от по-зрелите жени и те остават неизменно на мода до около 1974 г.

    Мъжката мода претърпява някои значителни промени след средата на 60-те. По- специално, утвърждава се „стилът Айви”, създаден по предполагаемата мода в престижните частни американски университети от т.нар „Айви лига” („Бръшляновата лига”). Този стил бил събирателен за традиционните модни тенденции сред американския елит и макар да претърпява няколко вълни на възход и упадък, бил разпространен както сред младите фирмени служители, така и сред тези на средна възраст.

    В контраст с модните тенденции сред младите хора, костюмите на чиновниците били по-скоро в консервативни тъмни тонове на сивото, в резултата на което започнали саркастично да ги наричат „добунедзуми дзоку” („плъхове”).

    Около средата на 70-те модните тенденции, които се развили в пристанищните градове Кобе и Йокохама, станали известни като „нютора” и „хаматора”. По същество те представлявали женския еквивалент на традиционната американска мода за мъже от „Айви лигата”. Фразите, с които характеризирали стила „нютора”, възникнал в Кобе, били „онна-рашиса” („женственост”) и „отонаппоку миеру” („да изглеждаш като възрастен”). Типични за този стил били семпла риза или блуза и полудълга пола малко под коленете. За разлика от „нютора”, модата от Йокохама „хаматора” се отличавала с „кодомоппоса” („детско излъчване”) и суитчъри с дизайнерски емблеми или пък с яки като на поло блузите.

    През втората половина на 70-те сред тийнейджърите популярност придобива „модата на сърфистите”, като наред с това се наблюдава и възраждане на американските модни тенденции от 50-те години на ХХ в.

    През 80-те, когато Япония се втурва в т. нар. „икономика на сапунения мехур”, се наблюдава истински бум на т.нар. “DC burando” (“designer and character brands”) – модни дрехи от известни марки, които имат емблема на дизайнера или притежават друга специфична дизайнерска концепция, която ясно дефинира нейният създател.

    Японски дизайнери като Такада Кендзо, Мияке Исе и Ямамото Кансай продължават да играят активна роля на международната модна сцена и получават висока оценка за своята работа. Почти култова популярност придобиват моделите на Ямамото Йоджи, на дизайнерския екип Y’s, на Кавакубо Рей с предпочитаните от нея тъмни тонове и нестандартна, но запомняща се визия, както и на дизайнерите от Comme des Garcons, които привлякова вниманието на модните критици с участието си в Парижкото изложение за мода. Сред известните японски моделиери са Кикучи Такео и Инаба Йошие, а също така и дизайнерските студиа Bigi, Мацуда Мицухиро и групата Nicole.

    Към края на 80-те години дамската мода в Япония се разделя на две течения – едното е известно като „бодикон” („с мисъл за тялото”) и акцентира върху естествените линии на тялото, а другото – „шибукаджи” е ориентирано към гимназистите и студентите, които често посещават бутиците на район Шибуя в Токио, и се отличава със семпли линии и здравина.

    Дори и сред чиновниците и служители на компании, известни преди като „плъховете”, все повече млади хора започват да носят модни маркови облекла. Днес концепциите за „семпъл и едноцветен” и „ тъмен” все още добре характеризират облеклото на чиновника в Япония. От друга страна обаче, се променят възгледите на обществото за това какво е подходящо да се облича за работа. Напр. Много компании позволяват на своите служители да идват неофициално облечени в петъците преди почивните дни.

    След колапса на „икономиката на сапунения мехур”, модата, подобно на много неща през 90-те, се намира в период на хаос без ясна перспектива за бъдещето. Някои коментатори откриват елементи на ориентализъм или романтизъм в японските модните тенденции от втората половина на десетилетието. Все пак може да се каже, че в края на 90-те съжителстват различни модни стилове без ясно доминиране на някой определен.

    Може би най-забележителното явление през 90-те е фактът, че модните тенденции започват до голяма степен да се диктуват от японските ученички от прогминазиалните и гимназиалните класове. Често срещана гледка по улиците са групи от ученички с дълги боядисани в кафяво коси, тъмен тен на кожата, къси поли или поли-панталони и бели чорапи, които нарочно се носят смъкнати.

    През първото десетилетие на ХХІ в. дефлацията в Япония в резултат на колапса на „икономиката на сапунения мехур” и последвалият през годините икономически спад в страната закономерно се отразява и върху света на модата. В страната винаги е имало масово производство на евтини стоки, но новата тенденция е за създаването на продукти, които съчетават най-новите насоки в модата с високо качество. Добре познати японски производители на т. нар. „бърза мода” се продават добре навън. От друга страна, производители от чужбина, развили концепцията на „бързата мода” стъпват на японския пазари откриват свои магазини в големите търговски центрове.

    Едновременно с това се наблюдава и обратна на „бързата мода” тенденция – луксозни западни брандове, ориентирани към по-богатите слоеве на обществото, продължават да отварят свои магазини в и около района на Гиндза в Токио. Освен това, през 2005 г. е поставено началото на модното изложение “Tokyo Girls Collection”, ориентирано към момичета и млади жени, което става все по-популярно през годините. Организатори постоянно измислят нови начини за привличане на клиентите като напр. система, чрез която те могат веднага да си закупят с мобилния си телефон стилни дрехи на разумна цена, представяни по време на дефилето от известни модели.

    Днес кимоното все по рядко може да се види по улиците на Япония. Все пак, то все още е предпочитана дреха от някои по-възрастни хора, свикнали да бъдат облечени по този начин от младините си, от сервитьорките в някои традиционни японски ресторанти и от преподаватели или изучаващи традиционни изкуства като японски танци, чайна церемония, икебана и др. под. Кимоното, за разлика от западноевропейската дреха, се облича трудно, често е необходим асистент, които да съдейства за обличането му, за връзването на пояса „оби” и не позволява свободни движения на тялото. Ето защо де факто то е напълно лишено от смисъла на практична, ежедневна дреха.

     Въпреки това обаче, кимоното е дълбоко свързано с живота на японците и неизменно се носи на някои особено специални поводи. Събитията, на които жените обличат кимоно са „хацумоде” (първото посещение на шинтоистки или будистки храм през годината), „сейджиншики” (церемония по навършване на пълнолетие), абсолвентски церемонии и официални сбирки. Във всички тези случаи момичетата и неомъжените жени носят „фурисоде” – кимоно с дълги ръкави, пъстри цветове и прекрасни шарки.